Реквием - Лорън Оливър

Корица : Не са нещо особено, но точно тази тук смятам, че е

най-хубавата от трите.

Мотиви, които харесвам : любовта като болест, книгата " Шт-т-т" и разказите в нея, Алекс, "преди" и "след", тичането, оградата, спомените като шепот, сивия цвят, Пустошта.

Последно се докоснах до света на Лорън Оливър преди повече от година и половина и бях забравила връзките между събитията и подробности, но за мое учудване голяма част (съществената част) от книгата се беше запаметила в съзнанието ми. На моменти не бях сигурна дали спомените са ми реални или плод на въображението ми, но малко по малко си възвърнах позабравените случки и най- вече припомних си чувствата, които ги съпровождаха - те не влизат в сърцето ти с гръм и трясък, а плавно и спокойно, но остават там завинаги. Точно така аз усетих поредицата "Делириум". Лека и нежна, но запомняща се. 

Накратко историята е следната : в свят, в който любовта е болест, едно момиче среща момче, година преди да се състои процедурата й за излекуване и тя да бъде освободена от чувствата си завинаги. Но немислимото се случва и те се влюбват.

Това е книга за промяната, за свободата, личния избор и, разбира се, любовта. В началото на историята Лена е неуверена, несигурна и не знае какво бъдещето ще й предложи. Чуди се какво е чувството да си излекуван, да не усещаш нищо и кой ще бъде избраният за нея. Тогава среща Алекс и живота й се преобръща. Винаги съм харесвала Алекс, той беше първата й любов, но също така й отвори очите. На няколко пъти доказа своята обич към Лена, дори думите му понякога да говореха за обратното, действията го потвърждаваха. Това момче със златиста коса откри истинската Лена и не спря да я обича, дори когато тя не беше вече същото момиче. 

 "I love you. Remember. They cannot take it."

Една огромна промяна, пропаст, се усеща между първата книга и вторите две (ако сте ги чели знаете каква е причината). Дълго време Лена не можеше да се откъсне от миналото си, от стария й живот. Спомените я притискаха, дори и да знаеше, че предишният й живот беше изпълнен с толкова тайни и лъжи. Но тя успя да се научи и да погребе "старата Лена".

Поредицата "Делириум" предполагам, за да бъде по-популяризирана, често е свързвана с "Игрите на глада" и "Дивергенти", което аз така й не можах да проумея. Да, става дума за един различен от нашия свят, но дотук приликите свършват. Има битки, но ако в другите две поредици те са представени чрез оръжия, войни, гняв, убийство, тук борбите са по-скоро лични. Между хората. В самите нас. Акцентът не пада толкова върху физическата война като решение на проблема, а в нашите умове и души. Което според мен е правилният начин, защото да отговаряш на огъня с огън го разпалва още повече. Разбира се, имаше и схватки между героите, но много повече бяха вътрешните въпроси, на които Лена трябваше да отговори. Готова ли е да загърби миналото си? Дали любовта наистина не е болест, не те ли съсипва, не ни ли превръща в чудовища? И имаме ли смелост да съборим собствените си стени?

Оше с първата си книга Лорън Оливър ме впечатли. Начинът й написане ми се струваше като детска приспивна песничка. Унасяте някъде надалеч в един различен свят. Чак когато се събудиш разбираш съдържанието на думите и тяхната тежест.

Любовен триъгълник за мен лично нямаше. В третата се усеща нотки на колебание между двама мъжки персонажи, но това беше далеч далеч от сюжета на книгата (въпреки темата за любовта). Джулиан ми хареса, защото беше добронамерен и винаги мил и добър. Но това някак не беше достатъчно нито за мен, нито за главната героиня.  

Книгата беше разделена на глави от името на Лена и на Хана и аз се наслаждавах дори малко повече на тези на нейната (бивша) най-добра приятелка. Историята й имаше голяма роля в книгата и дори за нейния завършек. Виновна или не, тя помогна на Лена, толкова колкото й навреди. Но смятам, че след всичко те двете си простиха взаимно. Не знаем нищо затова какво ще стане с нея, но ни остава единствено да вярваме.

 "...всъщност изборът не е наш, не напълно. Някой винаги ни насочва, винаги ни притиска да тръгнем по този или онзи път. И за нас не остава нищо друго, освен да направим крачка напред и после още една, и още една. И изведнъж се оказваме на път, който не сме избрали ние."

Авторката не спестява нищо, историята е напълно реалистична. Не е натруфена с прекалени битки или невъзможни любовни триъгълници. Показва свят, който, както накрая осъзнаваме, не е толкова различен от нашия. Моята оценка е 5/5 звезди, защото ме научи на уроци и няма нещо, което да искам да променя. Това е поредица, която дълго присъстваше в живота ми, и чак сега разбирам, че това беше последната ми среща с героите. Но както те трябваше да загърбят миналото си, то сега е и мой ред да го направя. Сбогом, беше ми приятно.